Камино де Сантяго ден 12 – от Негрейра до Олвейроа

Ел Камино

Като за начало, ден 12 не беше просто дълъг. Беше изтощаващо и слънчасващо дълъг. 33 километра. Мисля, че не беше имало ден до момента, в който така да се влача към албергето последните километри. И все пак Камино ми е толкова скъп може би именно заради тези трудни моменти.
Иначе нощта беше спокойна, за мое щастие с постоянен приток на свеж въздух и с полупразна стая – определено се събудихме отпочинали и готови за подвизи. Изпихме по едно кафе с мляко и нещо, наподобяващо кроасан в заведението под албергето и беше време да потегляме. Принципно не мога да се похваля с особен апетит в толкова ранните часове на деня (някак си ми се иска поне слънцето да е изгряло преди закуска), но тези части от Камино не само че са по-малко населени откъм пилигрими, ами и селата са на големи разстояния, в много от тях няма магазин или нещо подобно, така че е добра идея човек да има някой друг калоричен запас в раницата си. Разликата с Френския път в това отношение е значителна, но пък на мен това сякаш страшно ми допадна.

Ел Камино

Излизаме от Негрейра

пътят Камино

Нов ден…

Вървенето към Олвейроа започна с плавно изкачване от около 10 км., очаквано последвано от спускане и после още 10 км. от предимно равен терен. Вървяхме през пищни гори, изобилстващи от различни дървета, сред които дори евкалипт. Въздухът беше ароматен и влажен. Отвреме на време за разнообразие се появяваха ниви с царевица.

пътя Камино

Ел Камино

Камино де Сантяго

пътя Камино

Камино Финистере

пътя Камино

Камино де Сантяго

За съжаление имаше и част от пътя, по време на която трябваше да вървим по доста оживено шосе. Както съм казвала и преди, в тези моменти не изпитвах особена наслада от вървенето, отделно че от един момент нататък твърдият асфалт не беше приветстван горещо от краката ми. По едно време бяхме задминати от двама пилигрима – мъж и жена, които тичаха (буквално – лек крос) с раниците си. Задминаха ни, естествено, и продължиха с джогинга надолу. Бяха очевидно в страхотна спортна форма, а ние продължихме с придвижването след тях. Кой както може. :)

Камино де Сантяго

пътят Камино

пътя Камино

Камино

Ел Камино

Ел Камино

Ел Камино

пътя Камино

И на нас ни беше време за обяд! :)

Ел Камино

През този така горещ ден си носехме храна за обяд, защото бях прочела някъде, че селата са кът. Намерихме си страхотно място за почивка с дървени масички и пейки, чешмичка, на сянка, и се разположихме. Трябваше да изядем някои от нещата скорострелно преди да са се развалили (ако вече не бяха). Обикновено след такива дълги почивки мотивацията ми лягаше на момента да спи следобеден сън. Случаят през този ден на нашето Ел Камино беше точно такъв. Тръгвайки, просто си задавах въпроса как ще измина останалите и аз не знам колко километра.

Ел Камино

Камино де Сантяго

Пътят…

Камино де Сантяго

Камино де Сантяго

пътят Камино

Най-накрая – почивка!

Към 20-23-тия км. започна голямото изкачване. Очаквах го трепетно, защото се набиваше на очи в скицата с релефа на етапа. Настроението ми се понижи до неочаквани нива. Особено когато след цялото това изкачаване, започна слизането. По асфалт. Ходилата ме боляха зверски. Това беше втория момент (първия – преди Вилафранка дел Биерзо) на Ел Камино, когато бях в такова разположение на духа. Беше горещо, слънцето препичаше неуморно, жадувах за почивка, а знаех, че имаме още може би десетина километра. Мотивацията ми се беше изпарила напълно. Така че просто седнах отстрани на пътя и се опитах да извикам някаква вътрешна моя сила. Отне време…

Камино де Сантяго

Толкова не ми се вървеше вече, че дори не се насладих на подобни гледки.

Камино де Сантяго

Океанът? Не още :)

пътя Камино

Камино де Сантяго

Събираме сили…

Най-накрая, след известна доза вървене с шосе от едната страна и царевица от другата, стигнахме Олвейроа. Няма да съм налеч от истината ако кажа, че скоростта през тези последни километри клонеше към 0. Не виждахме други пилигрими по пътя.

Камино де Сантяго

Такова беше настроението малко преди да стигнем албергето :)

Пристигането ни в алберге Horreo беше много щастлив момент. Всъщност “horreo” е нещо много разпространено в Галисия, и представлява място за съхранение на жито, направено от камък и дърво и отделено от земята чрез дървени колове, за да бъде царевицата или каквато и друга ценна суровина се намира вътре, на сигурно място от вредители.

Бях доволна от албергето, въпреки че на този етап щях да съм доволна от всичко, което има легло и душ.
Олвейроа е село, в което няма твърде какво да се види. Имаше табела, която гласеше, че има магазин, но ние така и не успяхме да го намерим, а съм склонна да вярвам, че обиколихме цялото село – отне ни около 5 минути. И без магазин щяхме да оцелеем – албергето имаше заведение и ъгъл, с няколко рафта, който изпълняваше ролята на магазин, така че имахме всичко, което можеше да си пожелаем.

Камино де Сантяго

Албергето – снимали сме от верандата на ресторанта към него

Камино - списък с албергети

Любимият ми списък с албергети – експлоатиран лист хартия :)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>